Из варненските пазари: Обич и смелост в стрък чубрица

Home »  Аморфа Новини »  Из варненските пазари: Обич и смелост в стрък чубрица

On август 29, 2016, Posted by , In Аморфа Новини, With Коментарите са изключени

Автори: Мария Цакова, Станислава Върбанова, Невена Ц.

Представяме първото интервю от поредицата „Интервюта из варненските пазари“, посветени на международния ден на младите хора през 2016 година и на неговия фокус върху ролята им за утвърждаване на устойчиво потребление и справянето с бедността. Изследователи и автори на текстовете са три момичета на 18 години, които преди няколко месеца завършиха гимназия и се подготвят да напуснат града и да започнат университетския си живот. В техните първи смели опити в журналистическата и изследователска работа им помага екипът на Аморфа и поканеният като консултант млад журналист и литературен автор, Бистра Величкова. Започваме с историята на Златина за личния избор и връзката между земята и семейството.

Златина е на 38 години. Запознахме се с нея на един от пазарите във Варна, където продава домати, пресни билки, тиквички и лук. Тя е първият ни опит за интервю като кандидат-журналисти и изследователи. Захванахме се със задачата като предизвикателство въпреки притеснението на новобранеца. Решихме да разчупим леда, като си купим от силно ухаещата чубрица, която беше прясно набрана по-рано същия ден. Злати лесно се съгласи да ни разкаже за себе си. Беше изненадана, че се интересуваме от нея. Първото, с което започна историята си, бяха децата ѝ. Именно децата са причината да се захване с обработването на наследената земя в едно варненско село. Така я срещнахме и ние, докато продава реколтата на този тротоар в един изненадващо прохладен 12 август.

От интерес към житейския ѝ път и причината, поради която тя беше толкова усмихната, докато говори с нас на подобно сиво и шумно място, продължихме да ѝ задаваме въпроси. Ето какво ни отговори тя.

Как се захванахте да обработвате земя и да отглеждате зеленчуци?
Имах малко дете. А с детето започват грижите с гледането, с боледуването, оттам нуждата от подходяща работа, отсъствие от работа, чести болнични. При условие, че имаме в семейството три декара земя за обработване, захванахме се, сяхме. Много зеленчуци и други неща.

Във Варна ли живеете?
Да, във Варна, но всичко произвеждаме в едно варненско село.

И всеки ден пътувате до там?
Всеки ден пътувам и всеки ден отгледаното се изнася за продаване, когато всичко е наред и детето е здраво и съответно има на коя от бабите да се разчита. Като цяло продукцията включва домати, тиквички, лук, тученица, краставица, чубрица. Зелето идва по-нататък. Също и пиперът. Тези са нещата в общи линии.

Как успявате да се справите сама?
С помощта на съпруга ми, свекърва ми и майка ми.

Семейно?
Като семеен бизнес, да. Днес включваме и една жена, която е от село, за да може да извадим 300 квадрата лук.

Споменахте, че и довчера няколко дни сте вадили много лук и затова не бяхте на пазара да продавате.
Много, да, 100 килограма лук извадихме.

И цялата тази продукция от 3 декара двор?
Да. Също така гледаме и 1 800 корена домати, вадим и салатки, зареждаме борсата с по 200-300 салатки. Салатата е чудесна, но не мога да вадя на пазара, защото бързо увяхва. Малко като се поразхлади, ще почна да вадя и салатки. Също пипер, чушки и зеле.

От самото начало ли отглеждате тях?
Първите години сяхме спанак, третата вече не. Сега произвеждаме и мед.

Защо не се преместите в селото?
Заради децата. Но мъжът ми е там през целия ден – от 10 до 22 вечерта. Трябва обаче да сме в града, защото децата ходят на градина и на училище. Голямата дъщеря сега ще направи 17 години.

Децата Ви участват ли в отглеждането на зеленчуците?
Децата участват максимално. Малкият с кофата все гледа да събере нещо и да помогне. Каката, тя предимно гледа малкия, води го на детска градина, прибира го.

На много хора не им се занимава със земеделска работа и не си мечтаят да правят това след 10 години. Какво мислят за това децата?
В момента помагат. Колкото могат, помагат.

Какви искат да станат като пораснат?
Голямата учи фризьорство в гимназията. От там си излиза с професия.

Тогава кой ще гледа домати?
Ами засега, да сме живи и здрави, ние с мъжа ми ще продължаваме с бизнеса.

През зимните сезони какво произвеждате?
Зимата сме предимно на мед. Сега също продаваме, но на село. Имаме си клиенти в селото, идват и поръчват. И след септември месец почваме да вадим меда. Било букет, било липа, бъз.

Преди да започнете да обработвате земята какво работихте?
Бях на летище седем сезона.

На летището не беше ли по-добре? Заплащането не е ли по-високо?
На летището режимът е дневна, нощна, два почиваш, в единия от тях спиш до 6 вечерта. Каката беше на 3 години като започнах там. Не е за разказване: слагам играчки една до друга, една купа гризки, една купа с манджа и яж, мама ляга.

Сега, когато сте производител, не е ли още по-натоварено?
Натоварено е и сега, и на летището беше натоварено. На летището пускат и доработки, което е още по-натоварено.

Това значи ли, че сега като се занимавате със земя и продавате, можете Вие да си решавате колко да засаждате и колко и кога да работите и продавате?
Абсолютно, да. Решаваш дали да отсъстваш, дали да не отсъстваш. Защото ние сме си производители. Или искаш да изкарваш пари, или не искаш. Зависи си от теб.

Гледна точка

Злати е работила на летище, но е решила, че редуването на 12-часови дневни и нощни смени не може да ѝ позволи да е майката, която иска да бъде. В следствие на това, тя напуска и започва да строи за себе си и близките си напълно нов живот. Стопанството става център на ежедневието, позволява повече комуникация и сплотява семейството, но е също несигурно и уморително занимание. То дава възможността на Златина да бъде по-близо до децата си, да не пропуска важни за тях моменти, но слага и стоп на каквото и да е алтернативно кариерно развитие, дори и по-доходно такова. Сигурният отказ от досегашната ѝ професия демонстрира увереност във вътрешното ѝ убеждение, но и решителност да продължи да гради живота си по един видимо несигурен начин.

В подобен момент човек се замисля до каква степен е устойчиво едно съществуване, което е несигурно, пък дори и евентуално малко по-щастливо.

Ако трябва да бъда искрена, ако бях в подобна ситуация, колкото и да ме ядеше от вътре нестабилната връзка с децата ми и невъзможността ми да съм с тях заради работата ми, не бих имала смелостта да я напусна. Бих останала в положение на безпътица между собственото си недоволство от работното време и непосилната фрустрация на родител, който усеща, че изпуска моменти от живота на детето си, на които по дефолт, т.е. по заводска настройка, би трябвало да присъства. Нерешителността ми се появява не от липса на любов или от нежелание за работата и подобряване на ежедневието, а от вкопчването в един макар имагинерен комфорт, идещ от непроменящото се, носещо заплата на дадено число от месеца, ежедневие.

Всеки от нас стига до момент в живота си, когато тихият глас на вътрешното недоволство започва градиращо да се усилва ден след ден, докато вече хич не е тих. И тогава човек разбира, че съществува в среда с ниски нива на устойчивост. А това плаши. Страхът пък води до действия, които някои биха класифицирали като безразсъдни. Историята на Злати ме замисли, кое е по-безразсъдно, да останеш в сигурността и недоволството или да се прехвърлиш в несигурното ново пространство, в което плават хиляди въпроси за бъдещето, но да си поне мъничко по-щастлив.

Въпрос

Една жена решава да напусне постоянната си добре платена работа, и избира несигурен начин за прехрана, за да може да гледа децата си и да е до тях във всичко. Дали личната грижа и внимание са по-важни за тяхното благо от финансовата сигурност на висока цена?

Comments are closed.