Търпимост, приемственост и доверие отвъд учебните задължения

Home »  Аморфа Новини »  Търпимост, приемственост и доверие отвъд учебните задължения

On март 30, 2016, Posted by , In Аморфа Новини,Статии, With Коментарите са изключени

Автор: Деница Цветкова

През 20-ти век училищата се фокусираха върху подготвяне на кадри за работния пазар, който си е направо бойно поле, имайки предвид растящите икономики и развитието в световен мащаб. Но работи ли това в 21-вк век? Адекватно ли е предлаганото досега образование за бъдещето на младите в контекста на един по-различно и по-несигурно развиващ се свят? Не трябва ли да разширим спектъра на знания и теми за размисъл, да увеличим очакванията си към образователната система и да се стремим да извличаме от нея максимума, добавяйки нещо от себе си ‒ виждания, идеи, цели. Време е да преосмислим ролята на училището като институция и да погледнем на него като среда, която позволява социално и емоционално израстване. Включително и естетическа.

За да открия темата, ще се върна назад към една предишна статия ‒ „Испаноговорящи в класната стая”. Правя препратката не за друго, а за да допълня към казаното, че е извършен „пробив” в системата. Защо не и да го опровергая. Пробив има не само на едно и две места в 4ЕГ, което може да бъде само повод за радост. Не бих могла да коментирам всичко, което е направено с цел излизане от рамката на системата и възможност за развитие извън часовете, но мога да предам съпреживяното с различни хора, запознавайки се с едно конкретно място ‒ Стъклената стаичка. Споменавам отново „Испаноговорящи в класната стая”, защото беше и повод за първото ми посещение на въпросната Стаичка.

Спомням си, когато беше тъмен склад, който те посреща на входа, с изподрани завеси, вехти предмети и дъх на застояло. В силен контраст с преди, днес мястото е уютно, светло, приятно, дом на книги, картини и хора. Нищо не става от вчера за днес и пътят към подобна реализация не е утъпкан. През първите картини окачени там, до бездомните книги заключени в мазето и обратно, има много усилия, идеи и вярвания на хора, които отказват да приемат работното време за своя основна причина да бъдат в училище. Разговорите с двете учителки, г-жа Неделчева и г-жа Попова, ми разкриха предишни дейности на два клуба по проект ”Успех”.

Към Стаичката първо проявява интерес г-жа Неделчева. Като човек с богат опит в сферата на изобразителното изкуство, се включва в проект „Успех”, за да експериментира с младите художници  в използването на различни техники. Една от целите, които си поставят, е естетизиране на учебната среда.  Тригодишната дейност по набиране на материали и създаване на картини води до нуждата от излагане на творбите. Така започва историята на Стъклената стаичка като експозиционна площ. Впоследствие, когато госпожа Попова среща трудности при намирането на място за вече дарени книги, двете с колегата си срещат още една допирна точка. Желанието им за дейности извън учебно време и хората, които се заинтригуват и участват в реализацията, формират облика на Стаичката днес ‒ средище на изкуство, място за уединение, а понякога и оживено от ученическа глъчка място, с усмивка наричано културен контрапункт.

В краткия разговор с госпожа Попова засегнахме различни теми, важни и основни, поставихме въпроси, без да стигаме до конкретен отговор. Системата не възпитава защитата на собствена позиция или мисъл като ценност.  Толкова по-лесно е да запишеш нещо диктувано в тетрадка, а после да го възпроизведеш. Около това с изключителна лекота се обединява мнозинството ни. Това ли е идеята? Понякога, да. Зависи как ще погледнеш на училището ‒ като на институция или като място за обмен на знания и формиране на личности. В този смисъл, Стъклената стая е безценна, защото дава възможност на желаещите да се вгледат в себе си и чрез литературата, през рисуването  да си задават въпроси и да поддържат интереса в часовете и извън тях. Учението не е едностранно въздействие, то е отборна игра. Стимулирането на единия отбор води единствено до положителни резултати, до обогатяване. Новата парадигма на отношенията в училище е сътрудничество, а не налагане на по-високото стъпало в служебната йерархия. Но безразличието или това, което ни носи по течението, без да ни обогатява, не гради устойчив свят. „Инертност” е това да не се съгласяваме да обсъждаме, да не изслушваме критично, да не искаме да променяме. Колкото повече задълбаваме и се интересуваме, толкова повече смисъл придобива това, което правим, това, което сме. Да се откриваме и ценим, да разбираме другия и да поставяме мнението му наравно с нашето, е ценност, за която трябва да се работи отговорно.

Ние не търсим отчаяно внимание, ние търсим истински интерес отсреща. Целта не е показност, а резултати. Би било наивно да се заблуждаваме за мащабността на проекта, но нещата винаги се случват стъпка по стъпка. Да градиш устойчиво е по-ценно от стремежа към краткотрайния ефект „УАУ”, който в крайна сметка оставя привкус на незадоволство и чувство на непълноценност. Стаичката има потенциал за развитие като нещо повече от място, което се отваря с повод и от определени хора. Всичко зависи от интереса към него и желанието за дейност, а това никой не ти го дава, преподава или диктува. Или го усещаш като нещо важно, или просто на 45 минути излизаш от училище за 10 минутна почивка, докато завършиш средното си образование.

Comments are closed.